Въпросът не опира толкова до конкретна държава, в частност Русия, колкото до самосъзнанието на отделния гражданин на България. Да се възхищаваме на по-силните и успешни е стимул да правим действия, за да вървим в тази посока. Да се идентифицираме с друг, да си приписваме чужди възможности, сила, заслуги дали не е просто бягство от нашата действителност, примесено с бягство от отговорност? Дали е част от нашата народопсихология? Може би. Може би се корени в миналото ни. Само че миналото е в историята. А историята е, за да ни учи, без задължително да я повтаряме.
Какво е виждането на г-н Теодоси Досев, публицист от град Русе, за характера на част от българите в себеопределянето им с конкретна чужда идеология.:
“Защо част от българите поставят Русия над България?
Трудното за разбиране е, че при много от тях изобщо не става дума за любов към реалната Русия. Те обичат една въображаема Русия – силна, страшна и безкомпромисна, която унижава „либералите“, Европа и всички онези, към които самите те изпитват завист, обида или безсилие
Русия е не толкова родина на сърцето им, колкото оръжие срещу света, в който се чувстват незначителни
Човек може да няма власт, признание и посока в собствения си живот, но чрез Путин изведнъж става част от Велика Сила. Чуждите ракети, чуждата армия и чуждият ядрен арсенал психологически се превръщат в негови.
Той не казва: „Русия завзе още един град“
Мисли: „Нашите пак показаха кой командва“
Макар „нашите“ да не подозират, че съществува
Затова при тази привързаност любовта към Русия често е по-слаба от омразата към Запада. В един и същи пакет могат да бъдат сложени Русия, Китай, Иран, Северна Корея и всеки друг режим, обявил се срещу Америка и Европа. Между тези държави няма обща култура, религия или политическа система.
Общото е само врагът.
Логиката е детска, но устойчива: врагът на моя враг е добър, независимо какво върши. Ако американците бомбардират – това е престъпление. Ако Русия бомбардира – геополитика. Ако Западът влияе – колониализъм. Ако Москва влияе – братство. Принцип няма. Има отбор.
България не може да се състезава с този образ, защото България е реална. Тя е с дупките, корупцията, бедността, провалените надежди и личните неуспехи. Тя изисква усилие, участие и отговорност.
Въображаемата Русия не изисква нищо. Тя може да бъде каквато е необходима в момента – православна и съветска, имперска и антиколониална, антикапиталистическа и олигархична, закрилница на малките народи, докато напада съседите си. Противоречията не пречат, защото не става дума за държава, а за мит.
Реалната България трябва да бъде изграждана.
Митичната Русия трябва само да бъде възхвалявана.
Тази нагласа не започва от сега.
Десетилетия наред тук се внушаваше, че българинът е истински българин само ако е благодарен на Русия. Не просто признателен за определено историческо събитие, а вечен длъжник на всяка следваща руска държава, всеки неин режим и всяко нейно геополитическо желание.
Така критиката към Кремъл започва да звучи като национално предателство, а защитата на българския интерес – като русофобия.
Получава се съвършеният парадокс – българинът, който защитава България от чуждо влияние, е обявен за предател, а онзи, който защитава руските интереси за сметка на българските – за патриот
Към исторически наследената благодарност се прибавя и копнежът по силния водач.
Демокрацията е неприятна работа. Тя изисква избор, съмнение, отговорност и приемане, че никой не е всемогъщ. Че управниците трябва да бъдат контролирани. Че гражданинът също носи вина за собствените си решения.
Авторитарният мит е далеч по-удобен
Вождът знае. Армията може. Несъгласните са предатели. Журналистите лъжат. Пораженията са тайни победи. Всяка жестокост е необходима, а всяко престъпление – провокация на врага
Затова Путин не е харесван въпреки демонстрацията на насилие. От някои хора е харесван именно заради нея. Те виждат в жестокостта решителност, в страха – ред, а в безправието – държавност
Но за да приемеш тази жестокост, трябва първо да премахнеш жертвата. Не физически – това върши армията. Морално.
Тук идват „Усрайна“, „укри“, „нацисти“, „наркомани“ и останалият език на помията. Това не са просто обиди. Това е механизъм за обезболяване на съвестта. За да се радваш на разрушен дом или убито дете, трябва предварително да престанеш да виждаш човека отсреща като човек
След като жертвата бъде превърната в нещо нечисто, опасно и смешно, страданието ѝ вече не изисква съчувствие. Може да бъде отречено. Може да бъде оправдано. Може дори да се превърне в развлечение под публикация във фейсбук
Жестокостта постепенно става и билет за принадлежност. В тези общности не е достатъчно да заявиш, че подкрепяш Русия. Трябва непрекъснато да доказваш вярност – да се подиграваш на убитите, да отричаш очевидното, да повтаряш все по-крайни твърдения и да наричаш всеки несъгласен „соросоид“, „евроатлантик“ или „предател“.
Колкото по-безчовечна е репликата, толкова по-ясно е посланието: „Аз съм от вашите“
А веднъж попаднал в това племе, човек трудно се връща назад. Признанието на истината вече не е просто смяна на мнение. То е разрушаване на собствената биография.
За някои по-възрастни това би означавало да признаят, че голяма част от света, в който са вярвали, е била построена върху лъжа. Че братството е прикривало подчинение. Че освободителят е всъщност окупатор. Че паметта им е била редактирана от държавата.
За по-младите признанието е друго, но също болезнено – че години наред са разпространявали пропаганда, възхищавали са се на агресор и са се подигравали на жертвите му.
Много по-лесно е да отречеш още един разрушен град, отколкото да кажеш:
„Излъгаха ме, а аз помогнах лъжата да продължи“
Затова не бих нарекъл тези хора непременно болни.
Медицинската диагноза би ги освободила от отговорност.
Повечето са направили поредица от морални и интелектуални избори. Избрали са мита пред фактите, силния пред правия, племето пред съвестта и унижението на другия пред собственото достойнство
И може би най-точното обяснение е следното:
Те не обичат Русия повече от България. Те обичат Русия повече от свободна България. Защото свободната България изисква от тях да бъдат граждани, а въображаемата Русия им позволява да останат поданици на чуждо величие”
Към днешен ден колко ще ни струва да се върнем в човешкото си измерение и да сме отговорни към нашия собствен живот, без илюзиите на чуждата мощ? Защото България не са само хората в политическия свят. България е всеки един неин гражданин със собствената му отговорност и принос за цялото.
Leave a Reply