Състоянието на образователната система за пореден път е тема, която силно вълнува обществото ни. И това е добре, че все още я има тази чувствителност и критичност към проблемите й. Вниманието, което се отделя е възможност за подобряване и развитие.
Ирина Манушева , бивш учител по философия и английски език и преводач с над 20 годишен опит, е сред тези, които споделят открито своите възгледи.:
„Не проумявам как е възможно за пореден път образователните (и не само в случая) власти да правят всичко в точно обратния ред. (Да, да, знам, би трябвало да го очаквам, но да приемем, че е израз на все още тлееща надежда за нормалност.)
- „Липсва утвърдена методология за определяне на образователните резултати.“
- “ Придаването на особено значение на данните от външното оценяване би било несправедливо, ако липсват точни показатели за измерване приноса на училището.“
Това не са голи твърдения на прост родител като мен или някое НПО, мразено от любителите на статуквото. Не, това са цитати от Одитния доклад на Сметната палата. Публикуван преди повече от 2 години.
И не, оттгогава насам не е направено НИЩО по въпроса (нито по кой да е от другите проблеми, ясно посочени в Доклада). В МОН просто се правят, че го няма. И аз да съм на тяхно място, ще ми се иска да се правя, че го няма, само че не го умея, за разлика от тях.
Но ето че министър-председателят и министърът на образованието вкупом заговориха, че не трябва парите да следват ученика, а качеството.
Първо, още веднъж да уточним: „Парите следват ученика“ е само част от сегашния модел на финансиране. За сметка на това се превърна в страшна дъвка и оправдание за безхаберието и некадърността на някои учители и директори, които бидейки неспособни да възпитават, много им се иска хем да наказват и да прехвърлят проблема нататък, хем държавата да им плаща и за това.
Второ, изкушавам се да кажа, че ако парите ще следват качеството, бая пари ще спести държавата за бонуси на чиновници и задължителен час по религия.
Но шегата настрана: тя вече го прави: както можете да прочетете в същия доклад, средствата за стимулиране на добре работещите училища и за целенасочена подкрепа на училищата в затруднение не се отпускат, защото няма методика, по която да стане това (освен по симпатии, нали, или вечния принцип „така ни се струва“).
Ако погледнем към wannabe инструмента за „обективно оценяване“, наречен НВО и ДЗИ, не е нужно човек да е министър или шеф на дирекция, за да съобрази, че правилната поредност щеше да е тази:
ПЪРВО да се научим да правим изпити, с които знаем какво измерваме, оценяваме и сравняваме,
СЛЕД ТОВА да започнем да ги използваме (евентуално) за кандидатстване.
Не ОБРАТНОТО, съсипвайки поколения наред.
Спокойно можем да кажем, че за 20 години експерименти с около 3 милиона опитни човечета и похарчени над 30 милиона евро само от данъци, без да броим съпътстващия личен принос на семействата, още не сме изпълнили т. 1.
Същото важи за обвързването на финансирането с резултатите. За бога, говорим за система, в която 2/3 от родителите плащат за частни уроци в отчаян опит да компенсират недъзите ѝ.
Не че не е задължително да се следи качеството и не че не е важно да се насърчава, тъкмо напротив. Просто като знаем, че до момента МОН не е направило ни един читав анализ на каквото и да било и не е приложило по читав начин ни един анализ, направен от други, трябва сериозно да се замислим как ще разбираме на какво се дължи въпросното качество. Какви са причините да е ниско? Как може да бъде повишено?
Аз малко наивно допускам, че биха имали за цел това, разбира се.”
Leave a Reply