След разглеждане и обсъждане на промените в образователната система относно модела „парите следват ученика“ се отвориха редица казуси и въпроси по темата.
Образованието погледнато през перспективата на това, какви хора желаем да излизат от училищата при завършването им е добра отправна точка.
Именно към подобни разсъждения насочва и областният управител на Стара Загора, доц. Д-р Калоян Дамянов.:
„Какъв млад човек искаме да излиза от българското училище след 12 години?
Финансирането е инструмент, а не цел на образователната политика.
Затова покрай дискусията дали „парите трябва да следват резултата“ според мен първо трябва да си зададем един много по-фундаментален въпрос:
Какво всъщност разбираме под образователен резултат?
Оценката от НВО? ДЗИ? Функционалната грамотност? Способността да мисли критично? Да работи с другите? Да се адаптира? Да използва технологиите разумно? Да бъде активен и отговорен гражданин? Или всичко това заедно?
Финландия например през 2026 г. формулира визия за своето основно образование до 2045 г. За мен интересното не е да копираме финландския модел. България има своя история, социална структура и образователни предизвикателства. По-важен е начинът, по който е поставен въпросът – първо определяме какъв човек и какво общество искаме да изградим, а след това подреждаме инструментите на образователната система около тази цел.
За мен един от основните измерители трябва да бъде напредъкът на всяко дете. Не просто къде се намира то на финала, а откъде е тръгнало, докъде е стигнало и какво училището действително е добавило към неговото развитие.
Това е особено важно, защото България не е еднаква навсякъде. Училище в центъра на София, училище в областен град, малко селско училище и училище с голям дял деца, за които българският не е майчин език, работят в различна среда. Да ги измерваме единствено с една и съща крайна летва би било лесно, но невинаги справедливо.
Но разговорът за нов модел на финансиране има и още едно измерение, за което според мен трябва да говорим открито – не само колко средства получава едно училище, а и как се управляват тези средства.
Системата на делегираните бюджети даде на училищните директори значителна управленска и финансова самостоятелност. Това има своите безспорни предимства – решенията могат да се вземат по-близо до конкретните потребности на училището. Но автономията сама по себе си не гарантира добро управление. В отделни случаи виждаме и недобри практики, включително разходи със спорна целесъобразност или такива, които трудно могат да бъдат свързани с подобряване на образователната среда и резултатите на учениците.
Затова бъдещата реформа според мен трябва да постави въпроса не само „колко пари получава училището?“, но и „какъв ефект постигаме с публичния ресурс?“
Автономията на директора е важна и трябва да бъде запазена, но тя трябва да върви заедно с прозрачност, отчетност и отговорност за резултата. Не става дума за връщане към централизирано одобряване на всеки разход, а за по-добра връзка между ресурс, управленски решения и образователен ефект.
Ако постигнем обществено съгласие какво очакваме да е постигнал един млад човек след 12 години образование, тогава много други въпроси ще намерят естественото си място – учебните програми, оценяването, подготовката и развитието на учителите, приобщаващото образование, управлението на училището и, разбира се, моделът на финансиране.
Не мисля, че трябва да чакаме съвършената национална визия, за да започнем промяната. Конкретните механизми могат да се подобряват още сега, докато едновременно изграждаме дългосрочната посока.
Затова ми е интересно Вашето мнение: ако трябва с няколко думи да опишете младия човек, когото българското училище трябва да подготвя за света през 2045 г., кои знания, умения и качества бихте поставили на първо място?
Може би именно от отговора на този въпрос трябва да започне истинският разговор за образователната реформа.”
Leave a Reply