Тази есен са насрочени избори за нов състав на Висшия съдебен съвет (ВСС).
Сред предложените за член на Прокурорската колегия на ВСС е Андрей Янкулов – бивш служебен министър – председател и министър на правосъдието в кабинета на Андрей Гюров през 2026, и с дългогодишен опит като прокурор и правен експерт.
Какво споделя самият той за номинацията.:
„На сайта на Народното събрание вече са публикувани концепциите на номинираните за членове на Висшия съдебен съвет – така всеки гражданин може да се запознае с разбирането на всеки от кандидатите за проблемите на управлението на съдебната система и възможните насоки за тяхното решаване.
Началото на моята концепция, което показва основните положения, с които се занимава тя:
„Днес отново сме във време, когато правосъдието е централна тема в обществения живот. То беше превърнато в такава от българските граждани, които недвусмислено показаха на проведените парламентарни избори по-рано през годината, че разбират преодоляването на налагания от правосъдното статукво модел като неизбежно. Защото дадоха квалифицирано мнозинство в Народното събрание на свои представители от политически сили, които ясно посочиха необходимостта от качествена промяна в начина на функциониране на правосъдието.
Българската съдебна система се намира в задълбочаваща се екзистенциална криза на доверието. Тя ескалира в резултат на развитието на негативни процеси, които силно ерозираха и обществената, и професионалната подкрепа за правосъдните институции. Прекалено дълго време гражданите и юристите наблюдаваха не просто лобиране за назначения или уреждане на дела из задимени началнически кабинети или по маси с бели покривки, а задаващи дневния ред на правосъдието брутални бандитски организации на хора с прякори, които стоят по-високо в реалната властова пирамида от ръководителите на институциите, призвани да защитават правата на гражданите и въздават справедливост. Не просто поредица от безпринципни кадрови решения на монолитно мнозинство във Висшия съдебен съвет, а необяснима коренна промяна в рамките на броени часове в отношението на същото това мнозинство към формално най-овластената фигура в магистратурата. Не просто забавени дела, а напълно отсъстващо или избирателно правосъдие в зависимост от засегнатите интереси. Не просто неудачни, а незаконни ръководители.
Негативната тенденция може да бъде обърната и кризата да започне да бъде преодолявана единствено с осъзнаването, че на съдебната система е нужна промяна в институционалната култура и установените модели на мислене и поведение. Промяна, която трябва да започне с разбиране, че магистратите трябва да служат на гражданите и те са им дали независимостта не за да не отговарят пред никого или още по-лошо – пред скрити центрове на власт, а за да бъдат свободни да правят това, което законът изисква от тях.
Какъв е възможният път към необходимата промяна според мен, развивам в основни положения в раздели I. – V. от настоящата концепция.
Изложението представя идентифицираните неизбежни дефицити на настоящия модел за управление на съдебната власт. Конкретното проявление на тези дефицити констатирам през:
– системно излагане на широка гама от рискове за независимостта;
– незащитими кадрови избори, особено по върховете на съдебната власт;
– непредвидимо кариерно развитие за мнозинството магистрати, за сметка на скоростно по къси писти за посветен малък кръг по неясни заслуги;
– еднакво максимално високо оценяване на работата, което изравнява всички и обезсмисля труда на съвестните;
– използването на санкции не за дисциплиниране на останалите, а за посочване на неудобните;
– такова отчитане на работата, че да я прави да изглежда повече или поне да замаскира явното ѝ намаляване.
За преодоляването на тези установени дефицити предлагам конкретни мерки като:
– оценяване на институционалния риск за независимостта на магистратите и подобряване на механизмите за защита при засягането ѝ;
– възможна реакция срещу мрежите за паралелно правосъдие;
– използване на съвременни научни методологии при най-важните кадрови избори в системата;
– задължение за мотивиране при отклонение между установени критерии и практика при кадровата дейност;
– идентифициране на кадровите зависимости;
– пълно преустановяване или съществено ограничаване на всеизвестните порочни практики като скрити повишения през назначения на ръководни постове или командирования;
– промени в срочността на провеждане на вътрешните конкурси и визията за атестирането и дисциплинарната дейност;
– отчитане на реалната натовареност.
Развивам тезата, че бюджетната самостоятелност на съдебната власт не е право на неограничен ресурс. Съдебната система не може единствено да поглъща все повече и повече публични средства без отчетност и резултати. Към момента разполага с предостатъчно човешки ресурс да се справи с общия обем работа, налагат се вътрешни преразпределения, а назначаването на нови хора трябва изцяло да спре временно или поне да бъде сериозно ограничено с цел оптимизация.
Обръщам внимание на важността на съвременните технологии за подобряване на качеството на правосъдието.
На финала в раздел VI. споделям защо и с какво мога да бъда от полза за нужната съществена промяна в съдебната система.“
Leave a Reply