Отваряме темата с въпрос: образованието за какво ни е? Нещо досадно, трудно, губещо времето, задължение, което се изисква от децата?
Или то – образованието, всъщност е привилегия. В годините назад, много преди ние да се родим, неколцина деятели, основно с лични средства са ограмотявали околните. Децата са били тези, които са се надявали да бъдат включени в някогашните килийни училища, за да се научат да четат, да пишат, да знаят. Било е въпрос на чест, на статус да си грамотен. Десетки реформатори буквално са вложили живота си, за да достигнем до това ниво на обучение днес. Сега всяко дете има достъп до безплатно образование, в условия далеч по-добри – занимания, подходи, среда. Училищният процес се развива и обогатява непрестанно. Но къде е ученикът в тази динамика? Доколко има разбирането, че училището е възможност, от която може да почерпи толкова много знания и умения? Днес, нашите деца са облагодетелствани, но как подхождат те към тези блага?
За ролята и отговорността на учителя и на ученика, Таня Стефанова споделя своите виждания.:
“КОГА УЧИТЕЛЯТ СТАНА ОТГОВОРЕН И ЗА ЖЕЛАНИЕТО НА УЧЕНИКА ДА УЧИ?
От учителя днес се очаква много повече от това да познава предмета си и да умее да преподава. Той трябва да подготви интересен урок, да използва технологии, да включва игри, проекти, дискусии и работа по групи. Трябва да съобразява материала с различните нива в класа, да помага на изоставащите, да предизвиква напредналите и да обяснява по няколко различни начина. Освен това трябва да следи дисциплината, да задържа вниманието на разсеяните, да мотивира немотивираните и да се грижи за емоционалното спокойствие на всяко дете. А когато ученикът отново не желае да участва, често се казва: „Учителят не е успял да го мотивира.“
Разбира се, начинът на преподаване има значение. Има учители, които вдъхновяват, и такива, които трудно приемат промяната. Но възможно ли е цялата отговорност за желанието за учене да бъде прехвърлена върху учителя?
Нито един урок не може непрекъснато да се състезава с телефона, кратките видеа и постоянната нужда от ново забавление. Нито една презентация не може да помогне на ученик, който предварително е решил, че предметът е безсмислен. И нито един учител не може сам да изгради навици, които не се подкрепят извън училище.
Мотивацията не се създава само в класната стая. Тя започва от отношението към знанието у дома, от начина, по който се говори за училището, и от това дали детето е научено, че усилието има стойност. Понякога ученето е интересно, но понякога е трудно и изисква повторение, търпение и дисциплина. Не всяка тема може да бъде превърната в игра и не всеки час може да бъде спектакъл. Учителят не е аниматор, който трябва постоянно да забавлява публиката, за да заслужи нейното внимание. Неговата задача е да преподава, да обяснява, да насочва и да подкрепя. Но и ученикът има своята част от отговорността. Да присъства не само физически, да слуша, да опита, да зададе въпрос, когато не разбира, и да приеме, че резултатите идват след положено усилие.
Родителят също има важна роля. Не да пише домашните и да спори за всяка оценка, а да помага на детето да изгради навици, постоянство и уважение към труда. Да не обяснява всеки неуспех единствено с учителя, а да търси причините честно и заедно с детето.
Днес от учителя се очаква да решава твърде много проблеми, които не са възникнали в училище – липса на граници, липса на навици, липса на интерес, липса на уважение и липса на отговорност. А когато не успее да поправи всичко това в рамките на 40 минути, често отново той остава виновен.
Образованието обаче не е услуга, която ученикът получава пасивно. То е процес, в който всички имат участие и отговорност. Учителят може да отвори вратата към знанието, да подаде ръка, да покаже смисъла на една тема и да насърчи детето след неуспех. Но не може да извърви целия път вместо него. Може би е време да престанем да питаме единствено: „Какво направи учителят, за да мотивира ученика?“ Понякога трябва да попитаме и какво са направили ученикът и неговото семейство, за да бъде възможно това обучение.”
Leave a Reply