Имаме свободата за действие, но нека мислим и за последствията, които се причиняват от тях, защото свободата е отговорност. Отговорност пред нас самите и пред обществото.
И примерът, който даваме.
Как може да се изисква отговорно отношение от някой друг, ако ние самите сме безотговорни?
За своя опит споделя Тони Стойчева, кмет на район „Западен“, община Пловдив, като апелира към по-будно градско самосъзнание.:
Днес младежи бяха организирали почистване на парк „Розариум“.
Не защото някой ги е задължил, не защото трябваше да отчетат някаква дейност, а защото са решили, че искат да направят нещо добро за мястото, в което живеят. Ние избрахме да ги подкрепим.
Докато всички тръгнаха из гората, за да събират отпадъците, аз за пореден път избрах да остана около детската площадка и да почистя нещо, което за съжаление отдавна се е превърнало в част от пейзажа — фасовете.
И тук искам да се спра малко повече.
Фасът не се почиства с едно движение. Не можеш просто да го грабнеш с ръкавица и да продължиш. Когато е попаднал в тревата или мулча, трябва да го търсиш, да се наведеш, да го измъкнеш. После следва следващият. И следващият. И още един.
Един по един.
И докато ги събирах, отново си задавах един и същ въпрос:
Защо?
Защо възрастен човек, особено родител, избира да запали цигара точно до мястото, където играят децата?
Не искам да съдя хората, които пушат. Това е техен избор. Но има места и ситуации, в които личният избор трябва да бъде съобразен с останалите.
Детската площадка не е място за пушене!
Там има малки деца, които тичат, играят, падат в тревата, пипат земята, пипат пейките, катерушките и всичко около себе си. Там има родители, които са ги довели с надеждата да прекарат малко време навън, на чист въздух.
А какво виждаме?
Фасове в тревата.
Фасове в мулча.
Фасове под пейките.
Фасове зад пейките.
И дори фасове, прилежно поставени между двете ребра на пейката, сякаш някой специално е решил, че това е мястото им.
Иска ми се да вярвам, че повечето хора просто не се замислят.
Защото, ако се замислят, трудно бих разбрала как могат да оставят след себе си нещо, което друг човек ще трябва да наведе, да събере и да изхвърли.
А още по-трудно разбирам родител, който пуши до детската площадка, докато собственото му дете играе на метри от него.
Децата не слушат толкова какво им казваме.
Те гледат какво правим.
Когато детето види мама или татко да хвърля фас на земята, то не разбира „това е само фас“. То вижда поведение. Вижда пример. И един ден може да го повтори. И го повтарят. Защото младежите, които често сме научени обобщено да осъждаме, всъщност повтарят поведението на възрастните, сред които са израстнали.
Ние често говорим на децата си за това да пазят природата, да не замърсяват, да изхвърлят отпадъците си на определените места.
Но най-силният урок не е в думите.
Най-силният урок е личният пример.
Затова днес, докато събирах фасовете, си мислех, че всъщност не почистваме просто един парк.
Опитваме се да възпитаме отношение.
Отношение към природата.
Към общите пространства.
Към труда на другия.
Към децата.
И най-вече — към собствените ни действия.
Защото паркът не е ничий „по подразбиране“. Той е нашият парк. Общото ни пространство. Мястото, което оставяме след себе си и което ще използват и други хора след нас.
Благодаря на младежите, които днес избраха да отделят от времето си, за да почистят „Розариум“. Бяха много и ми дадоха надежда, че има смисъл.
А към всички останали имам една проста молба: Нека не чакаме някой друг да почисти след нас.
Ако носим отпадък — да го изхвърлим в коша, ако е голям – в контейнера.
Ако пушим — да се съобразим с мястото и хората около нас, а фасът в коша.
А ако сме родители — да помним, че децата ни гледат.
Не е нужно да направим нещо велико.
Понякога е достатъчно просто да не оставим след себе си боклук.
Защото чистият парк не започва от човека с чувала и ръкавиците.
Започва от човека, който решава да не хвърли.
Leave a Reply